еп. 4 еп. 6

Митове за Сай Баба, Кулагина, Сиатъл, домати и играчки-бомби

Знаете ли, че…

„Бог“ Сай Баба и Нина Кулагина бяха мошеници, Джордж Вашингтон не е тровен с доматена яхния, речта на вожда Сиатъл е измислица, а играчки-бомби не съществуват.

Материалите по-долу допълват подкаст епизода
и разглеждани отделно са извадени от контекст.

Факт или лъжа

По две от темите в този брой има важни материали, които не могат да бъдат обхванати от аудио подкаста, затова тук им е отделено специално внимание – речта на вожда Сиатъл и играчките-бомби.


Към измислицата за „Речта на вожда Сиатъл“

В родното интернет пространство се въртят копи-пейст преводи, от различни езици, на различни версии. Това е разбираемо, защото към момента в мрежата съществуват над 100 различни варианта. Свидетели сме на нещо като колективно творчество от цял свят. За съжаление нито една не е превод на първата (наричана оригинална, макар да е измислица) нито на най-популярната (създадена за филм). Освен това всяка публикация върви с разяснения, които много рядко са близки до действителността.

Тук ще намерите точния превод на началния вариант от д-р Хенри Смит и на най-известния – от филмовия сценарист Тед Пери и продуцента Джон Стивънс.

Първоначалната версия от Хенри Смит, излиза в „Seattle Sunday Star“ на 29 октомври 1887 по време на много оспорвани избори за местна власт в щата Вашингтон между нови и стари заселници. В тогавашната тамошна преса се четат текстове за опасността от нахлуващите нови имигранти:

Те искат да съборят нашите институции … да ви ограбят … да ви вземат дома, страната и религията.

Звучи ли ви познато? От друга страна новите заклеймяват пионерите като „препятствия по пътя на прогреса“, като „стари мъхове“, като заслужаващи да бъдат избесени.

И тогава, 33 години след срещата между назначения от правителството суперинтендант и индианските племена, поетът и стар заселник Хенри Смит изведнъж решава да публикува спомените си от нея, на която, както по всичко личи, той не е присъствал. Днес изследователи смятат, че Смит влага в устата на вожда Сиатъл не просто думи в защита на коренното население, а и на първите заселници от новоидващите.

Ето тази негова (написана във викториански стил) версия (The Seattle Sunday Star, October 29, 1887):

Небето, което от незапомнени векове е проливало сълзи на състрадание към моите хора и което за нас е неизменно и вечно, може да се промени. Днес е ясно. Утре е възможно да се покрие с облаци. Думите ми са като звезди, които никога не угасват. Каквото и да каже Сиатъл, вождът Вашингтон* може да се позове на него с такава сигурност, с каквато нашите бледолики братя вярват във всеки следващ изгрев на слънцето или кръговрата на сезоните.

Синът на белия вожд каза, че баща му ни изпраща поздрави на приятелство и добра воля. Това е много сърдечно от негова страна, защото ние знаем, че той не се нуждае от нашето приятелство в отговор. Неговите хора са много. Те са като тревата, която покрива обширните прерии. Моите хора са малко. Те приличат на разпилени дървета от помитаща земята буря.

Великият и както предполагам добър бял вожд ни изпрати вест, че иска да купи нашата земя, но и че желае да ни позволи толкова, че да живеем удобно. Това наистина е правдиво, дори щедро, предвид факта, че червенокожият човек вече няма права, които да изискват уважение, а предложението може да е мъдро също и поради това, че ние вече не се нуждаем от голяма страна.

Имаше време, когато нашите хора покриваха земята, както вълните на бурно море покриват ронливото му дъно, но това време отдавна премина с величието на племена, които сега са печален спомен. Няма да се спирам, нито да скърбя за нашия преждевременен разпад, нито пък ще обвинявам моите бледолики братя за ускоряването му, тъй като ние също може да носим известна вина.

Когато нашите млади мъже се разгневият на някакво истинско или въображаемо зло и загрозяват лицата си с черна боя, това показва, че техните сърца са черни и че те често са жестоки и безмилостни, а нашите стари мъже и жени не могат да ги възпрат.

Ала оставете ни да се надяваме, че военните действия между нас никога няма да се върнат. Ние ще загубим всичко и няма да спечелим нищо.

Вярно е, че отмъщението се счита за победа от младите мъже, дори с цената на собствените им животи, но старите мъже, които стоят вкъщи във времена на война и майките със синове, които да изгубят, знаят по-добре.

Нашият добър баща във Вашингтон – тъй като предполагам, че сега той е наш баща, както и ваш, откакто Крал Джордж разшири своите граници на север – имам предвид, че нашият велик и добър баща ни съобщава, че ако направим това, което иска, той ще ни защити. Неговите смели воини ще бъдат за нас като настръхнал и силен кордон и знаменитите му военни кораби ще запълнят пристанищата ни, така че отдавнашните ни врагове далеч на север – Хаидите и Симшианите – ще престанат да заплашват нашите жени, деца и стари хора. Тогава той наистина ще бъде наш баща, а ние – негови деца.

Но може ли това да бъде някога? Вашият Бог обича вашите хора и мрази моите! Той обвива любящо бледоликия със силните си защитаващи ръце и го води за ръка, както баща води невръстния си син, но е изоставил червенокожите си деца. Той прави хората ви по-силни всеки ден. Скоро те ще покрият цялата земя, докато моите хора се отдръпват като бърз отлив, който никога няма да се върне. Богът на белия човек не може да обича нашите хора, иначе би ги защитил. Те изглеждат като сираци, които няма къде да потърсят помощ. Тогава как да бъдем братя? Как може вашият отец да стане наш, да поднови нашия просперитет и да пробуди в нас мечтите на завръщащо се величие?

Вашият Бог ни се струва пристрастен. Той дойде при белия човек. Ние никога не сме Го виждали, никога не сме чули гласа му. Той ви е дал закони, но няма нито дума за своите червенокожи деца, чиито гъмжащи милиони изпълваха този огромен континент, както звездите изпълват небесната твърд. Не, ние сме две различни раси и трябва да останем такива. Общото между нас е малко. За нас корените на нашите прародители са свещени и мястото, където почиват е свята земя, докато вие скитате далеч от гробовете на вашите предци и то видимо без да съжалявате. Вашата религия е написана на каменни плочи от железния пръст на на един гневен Бог, за да не можете да я забравите. Червенокожият човек никога не би могъл да разбере това или да го завещае.

Нашата религия са традициите на праотците ни – мечтите на старите мъже, дадени им от Великия Дух и виденията на индианските ни вождове. И тя е записана в сърцата на нашите хора.

Вашите покойници престават да обичат вас и родната си земя, веднага щом преминат отвъд. Започват да скитат сред звездите, скоро биват забравени и никога не се връщат. Нашите покойници никога не забравят този красив свят, който им е дал живот. Те все още обичат неговите криволичещи реки, високи планини и усамотени долини. Винаги са копнели с най-нежна привързаност по уединения живот и често са се завръщали, за да ги посетят и утешат.

Ден и нощ не могат да бъдат разделени. Червенокожият човек винаги е избягвал пътя на белия човек, както променящите се мъгли по планинския склон бягат пред палещото утринно слънце.

Така или иначе, вашето предложение изглежда справедливо и мисля, че моите хора ще го приемат и ще се оттеглят в резервата, който им предлагате. Тогава ние ще се разделим в мир, тъй като думите на Великия Бял Вожд приличат на думи от природата към моите хора вън от плътната тъма, която бързо ги обгръща като гъста мъгла, понесена навътре към среднощното море.

Не е важно къде ще прекараме остатъка от нашите дни.

Те не са много. Нощта на индианеца обещава да бъде тъмна. Нито една звезда на надежда не мъждука на неговия хоризонт. Ветрове с тъжни гласове скърбят в далечината. Някаква мрачна Немезида на нашата раса е по следите на червения човек. Където и да отиде той, все чува приближаващите стъпки на унищожителя си и е готов да посрещне ориста си, както прави ранената кошута, чуваща стъпките на ловеца. Още няколко луни, още няколко зими и нито един от потомците на могъщите стопани, които някога са изпълвали тази обширна земя или които сега бродят на разкъсани групи през тези необятни усамотени места, няма да остане да скърби над гробовете на един народ, бил някога толкова могъщ и многообещаващ, колкото вашия.

Но защо трябва да тъжим? Защо трябва да оплаквам съдбата на моите хора? Племената са съставени от индивиди и не са по-добри от тях. Хората идват и си отиват като морските вълни. Една сълза, един Създател, едно заклинание и те си отиват от нашите копнеещи очи завинаги. Дори белият човек, чийто Бог върви и говори с него като приятел с приятел, не е изключен от общата съдба. Може и да сме братя в края на краищата. Ще видим.

Ще обмислим вашето предложение и когато решим, ще ви кажем. Но ако ще го приемаме, аз тук и сега поставям условието, че ние няма да се откажем от привилегията необезпокоявани да посещаваме по всяко време гробовете на нашите родители и приятели. Всяка част от тази почва е свещена за моите хора. Всеки хълм, всяка долина, всяка равнина и горичка са били осветени от някой мил спомен или тъжно преживяване на моето племе.

Даже скалите, които сякаш лежат неми, докато се жарят на слънцето покрай мълчаливия морски бряг в тържествено величие, се вълнуват от спомени за минали събития, свързани с живота на моя народ и самата прах под краката ви отговаря по-любящо на нашите стъпки, отколкото на вашите, защото е пепелта на предците ни и нашите боси крака усещат съчувственото докосване, защото почвата е богата с живота на нашите роднини.

Покойните храбреци, гальовните майки, радостните девойки и малките деца, които са живели тук и са се веселили и чиито имена сега са забравени, все още обичат тези уединения. Вечер дълбоките им убежища стават сенчести от присъствието на мрачни духове. И когато последният червенокож човек изчезне от земята и паметта му сред белите хора се превърне в мит, тези брегове ще се изпълнят с невидимите покойници от моето племе и когато децата на вашите деца мислят, че са сами в полето, склада, магазина, на шосето или сред тишината на гората, те няма да са сами. По цялата земя няма нито едно място, посветено на самотата. През нощта, когато улиците на вашите градове и села са тихи и вие ги мислите за обезлюдени, по тях ще се тълпят завръщащи се стопани, които някога са ги изпълвали и все още обичат тази красива земя. Белият човек никога няма да бъде самотен. Нека бъде справедлив и се споразумее учтиво с моите хора, тъй като покойниците не са съвсем безсилни.

* Индианците от ранните времена смятаха, че Джордж Вашингтон е още жив. Те знаеха, че така се казва президентът и когато чуха за президента във Вашингтон объркаха името на града с името на управляващия вожд. Те също така смятаха, че крал Джордж все още е монарх на Англия, тъй като търговците от залива Хъдсън се наричат ​​​​„мъже на крал Джордж“. Компанията беше достатъчно хитра, за да не обясни тази невинна заблуда, защото индианците ги уважаваха повече, отколкото ако знаеха, че Англия се управлява от жена. Някои от нас са се научили по-добре.
Бел. д-р Смит

Мислите ли, че някой може да възстанови подобна реч 33 години след събитията? А смятате ли, че през 1854 г. вождът Сиатъл, който никога не е напускал района, може да говори за огромен континент, изпълнен с гъмжащи милиони“ индианци? Или без да знае чужд език, седейки във вигвама си, ще е научил за гръцката богиня на възмездието Немезида, за да я ползва в речта си? Или ще може да говори за шосета без да е виждал такива?

Едно е ясно: Хенри Смит е бил образован и е владеел словото.

А ето и най-нашумелият текст на сценариста Тед Пери и продуцента Джон Стивънс, вече като писмо:

Великият вожд от Вашингтон ни праща съобщение, че иска да купи нашата земя.

Великият вожд ни изпраща също думи на приятелство и добра воля. Това е мило от негова страна, защото знаем, че няма голяма нужда от нашето приятелство в замяна. Но ние ще разгледаме вашето предложение, защото знаем, че ако не го направим, Белият човек може да дойде с оръжие и да вземе земята ни.

Как можете да купите или продадете небето, топлината на земята? Тази идея ни е чужда.

Ако не притежаваме свежестта на въздуха и блясъка на водата. Как можете да ги купите от нас?

Ние ще решим в наше време.

Великият вожд във Вашингтон може да разчита на това, което вождът Сиатъл казва толкова истински, колкото нашите бели братя могат да разчитат на завръщането на сезоните. Думите ми са като звездите. Те няма да се променят.

Всяка частица от тази земя, е свещена за моя народ. Всяка блестяща борова игличка, всеки пясъчен бряг, всяка мъгла в тъмните гори, всяка поляна и бръмчащо насекомо са святи в паметта и опита на моя народ. Сокът на дърветата, който се движи в тях, носи спомените на червения човек.

Покойниците на белите забравят своята родна земя, когато поемат последния си път към звездите. Нашите мъртви никога не забравят тази прекрасна земя, която е майката на всички червенокожи хора.

Ние сме част от земята и тя е част от нас! Благоуханните цветя са наши сестри. Еленът, конят, големият орела са наши братя. Скалистите гребени, соковете в ливадите, топлината на човешкото тяло и това на понито, всички те са едно семейство.

Затова, когато Великият вожд от Вашингтон казва, че иска да купи нашата земя, той иска от нас много.

Великият вожд изпраща съобщение, че ще ни осигури място, където ще можем да живеем удобно. Той ще бъде наш баща и ние – негови синове.

Но може ли това да бъде някога? Бог обича вашите хора, но изостави своите червени деца. Той изпраща машини на белия човек, да му помагат в работата, и строи големи села за себе си. Той прави хората ви по-силни всеки ден. Скоро ще наводните земята като реките, които се разбиват в каньоните след внезапен дъжд. Но моите хора се отдръпват отлив, който никога няма да се върне.

Не, ние сме отделни раси. Напите деца не играят заедно и нашите старци разказват различни истории. Бог ви благоволява, а ние сме сираци.

Така че ние ще разглеждаме вашето предложение за покупка на земята ни, но това няма да е лесно, защото тази земя е свещена за нас. Ние се наслаждаваме на тези гори. Не знам. Нашите пътища са различни от вашите.

Тази блестяща вода, която тече в потоците и реките, не е просто вода, а кръвта на нашите прадеди. Ако ви продадем земя, трябва да помните и научите децата си, че тя е свещена и че всяко призрачно отражение в чистата вода на езерата, разказва за събития и спомени отживота на моя народ. Шепотът на водата е гласът на нашите прадеди.

Реките са наши братя, те утоляват жаждата ни. Реките носят нашите канута и хранят децата ни. Ако ви продадем нашата земя, трябва да помните и научите децата си, че реките са наши и ваши братя. И занапред трябва да се отнасяте с тях с добротата, с която се отнасяте към всеки свой брат.

Червеният човек винаги се е оттеглял пред настъпващия бял човек, както мъглата на планината бяга пред утринното слънце. Но пепелта на нашите бащи е свещена. Гробовете са свята земя, а също тези хълмове, тези дървета, тази част от земята е осветена. Знаем, че белият човек не разбира нашите пътища. Една част от земята за него е същата като другата, защото той е чужденец, който идва през нощта и взема от земята всичко, от което се нуждае. Земята не му е брат, а враг и когато я завладее, той продължава напред. Той изоставя гробовете на предците си, без да го е грижа. Той отвлича земята от децата си. Не го е грижа. Гробовете на баща му и първородните му децата са забравени. Той се отнася към майка си, земята и брат си, небето, като неща, които трябва да бъдат купени, ограбени, продавани като овце или ярки мъниста. Неговият апетит ще погълне земята и ще остави след себе си само пустиня.

Не зная. Нашите пътища са различни от вашите. Гледката на вашите градове причинява болка в очите на червенокожите. Но може би е така, защото индианецът е дивак и не разбира.

Няма едно спокойно място в градовете на белия човек. Няма място, където може да се чуе разлистването на дърветата през пролетта или жуженето на насекомите. Но може би е така, защото съм дивак и не разбирам. Шумът на градовете е като обида за ушите. И какъв живот е това, ако човек не може да чуе самотния зов на дивата коза, или спора на жабите в езецето през нощта? Аз съм червенокож и не го разбирам. Индианецът предпочита мекия звук на вятъра, който се стрелка над езержето, и уханието на същия вятър, пречистен от обедния дъжд и освежен от аромата на боровете.

Въздухът е безценен за червенокожите, защото всичко живо го споделя – звярът, дървото и човека споделят един и същи въздух.

Белият човек като че ли не усеща въздуха, който диша. Подобно на агонизиращите с дни, той не чувствства смрадта на разпадането си. Но ако ви продадем земята си, трябва да запомните, че въздухът е безценен за нас, и че той споделя своя дух с всеки живот, който поддържа. Вятърът, дал първия дъх на нашия дядо, получава последната му въздишка. Вятърът трябва да даде духа на живота и на нашите деца. И ако ви продадем нашата земя, трябва да я пазите като отделно свещено място, като място, където Белият човек може да отиде и вкуси вятъра, подсладен от цветята на поляната.

Така че, ще разгледаме вашето предложение за покупка на земята ни. Ако решим да я приемем, ще поставя едно условие: Белият човек трябва да се отнася към зверовете на тази земя като към свои братя.

Аз съм дивак и не разбирам друго. Виждал съм хиляда разлагащи се бизони в прерията, оставени от белия човек, който ги е застрелял от преминаващ влак. Аз съм дивак и не разбирам как пушещият железен кон може да бъде по-важен от бизона, който убиваме, само за да останем живи. 

Какво би бил човек без животните? Ако всички животни изчезнат, човекът би умрял от една голяма самота на духа. Защото това, което се случи на животните, скоро ще сполети и човека. Всички неща са свързани.

Каквото сполети земята, ще сполети и нейните синове.

Вие трябва да учите вашите деца, че земята под краката им е прахът на нашите деди. За да уважават земята, кажете на децата си, че земята е богата с живота на нашите предци. Научете децата си на това, на което ние сме научили нашите, че тя е нашата майка. Всичко, което я сполети, ще сполети и нейните синове. Ако хората плюят на земята, те плюят върху себе си.

Ние знаем това: Земята не принадлежи на човека, а той принадлежи на нея. Ние знаем това: Всички неща са свързани, както кръвта, която обединява едно семейство. Всички неща са свързани.

Каквото сполети земята, ще сполети нейните синове. Не човекът е изтъкал мрежата на живота, той е просто нишка в него. Каквото и да стори на мрежата, го причинява на себе си.

Не, ден и нощ не могат да живеят заедно.

Нашите мъртви отиват да живеят в сладките реки на земята, те се връщат с тихите стъпки на пролетта и духът им, тичащ във вятъра, вълнува повърхността на езерцата.

Ще помислим защо белият човек желае да купи земята. Какво иска да купи белият? – ме питат моите хора. Идеята ни е чужда. Как можеш да купиш или продадеш небето, топлината на земята, бързината на антилопата? Как можем да ви продадем тези неща и как можете да ги купите? Ваша ли е земята да правите с нея, кавото поискате, само защото червенокожият подписва лист хартия и го дава на бледоликия? Ако не притежаваме свежестта на въздуха и блясъка на водата, как можете да ги купите от нас?

Можете ли да изкупите обратно бизона, след като и последният е убит? Но ние ще разгледаме предложението ви, защото знаем, че ако не продадем, белият човек може да дойде с оръжие и да вземе земята ни. Ние сме примитивни и в отминаващия момент на сила белият човек си мисли, че е бог, който вече притежава земята. Как може един човек да притежава майка си?

Но ние ще разгледаме предложението ви за закупуване на нашата земя. Ден и нощ не могат да живеят заедно. Ще разгледаме предложението ви да отидем в резервата, който имате за моите хора. Ще живеем разделени и в мир. Няма значение къде прекарваме остатъка от дните си. Нашите деца са видели бащите си смирени в поражение. Нашите воини са изпитали срам и след поражение превръщат дните си в безделие и замърсяват телата си със сладки храни и силни напитки. Няма значение къде прекарваме остатъка от дните си. Те не са много. Няколко часа или няколко зими повече и никое от децата на великите племена, които някога са живели на тази земя или които сега бродят на малки групи в горите, няма да оставе, за да оплаква гробовете на един народ, бил някога толкова могъщ и многообещаващ като вашия.

Но защо да скърбя за смъртта на моя народ? Племената се състоят от хора, нищо повече. Хората идват и си отиват, както морските вълни.

Дори белият човек, чийто Бог ходи и разговаря с него като приятел с приятел, не може да бъде освободен от общата съдба. Все пак може да сме братя. Ще видим. Знаем едно нещо, което белият човек може да открие един ден – нашият Бог е същият Бог.

Сега може да мислите, че Го притежавате, както желаете да притежавате нашата земя, но не можете. Той е Бог на човека и Неговото състрадание е еднакво и за червения и за белия човек. Тази земя е ценна за Него и да навредиш на земята означава да трупаш презрение към нейния Създател. Белите също ще си отидат и може би бързо от всички други племена. Продължавайте да замърсявате леглото си и една нощ ще се задушите в собствените си отпадъци.

Но във вашето загиване вие ​​ще блеснете ярко, разпалени от силата на Бога, който ви доведе в тази земя и с някаква специална цел ви даде господство над нея и над червения човек. Тази съдба е загадка за нас, защото ние не разбираме когато всички бизони са избивани, дивите коне – опитомявани, тайните кътчета на гората, натоварени с уханието на много мъже, и гледката към узрелите хълмове – замърсявани от говорещи жици. Къде е Гъсталакът? Няма го. Къде е орелът? Изчезнал е. А какво е да кажеш сбогом на бързото пони и лова? Краят на живота и началото на оцеляването.

Бог ви даде господство над зверовете, горите и червенокожите с някаква специална цел, но тази съдба е загадка за червения човек. Бихме могли да разберем, ако знаехме какво сънува белият човек, какви надежди споделя на децата си през дългите зимни нощи, какви видения горят в умовете им, които ще си пожелаят за утре. Но ние сме диваци. Мечтите на белия човек са скрити от нас. И понеже са скрити, ние ще тръгнем по своя път. Защото преди всичко, ние ценим правото на всеки човек да живее както желае, колкото и да е различен от братята си. Малко е общото между нас.

Така че ние ще разгледаме вашето предложение за закупуване на земята ни. Ако се съгласим, това ще бъде за си посигурим резервата, който сте обещали. Там може би ще можем да изживеем кратките си дни, както пожелаем.

Когато последният червен човек изчезна от тази земя и споменът му е само сянка на облак, движещ се през прерията, тези брегове и гори все още ще държат духовете на моите хора. Защото те обичат тази земя, както новороденото обича биенето на майчиното сърце.

Ако ви продадем земята си, обичайте я, както ние сме я обичали. Грижете се за нея, както ние сме го правели. Задръжте в ума си спомена за земята такава, каквато е, когато я вземете. И с цялата си сила, с целия си ум, с цялото си сърце я пазете за децата си и я обичайте… както Бог ни обича всички.

Едно нещо знаем ние. Нашият Бог е същият Бог. Тази земя е ценна за Него. Дори белият човек не може да бъде освободен от общата съдба. Все пак може да сме братя. Ще видим.

Почуствахте ли изкуствено натъпкания в текста екологичен елемент? А многобройните препратки към Бог и заявления „Аз съм дивак“, за да бъде удовлетворена Баптистката комисия по радио и телевизия, която е поръчала филма? Макар и добила най-голяма популярност, тази версия е далеч по-неестествена. Освен всичко друго в нея има и недоглеждания от страна на сценариста Тед Пери като това:

Виждал съм хиляда разлагащи се бизони в прерията, оставени от белия човек, който ги е застрелял от преминаващ влак.

Тези думи вождът Сиатъл няма как да произнесе. Той не е виждал такава гледка, защото никога не е напускал района на града, носещ неговото име днес. А там прерия няма, нито бизони някога са живели. Най-близките са обитавали земи, отстоящи на 1000 километра. Пък и железният кон достига този край години по-късно.

Но какво значение има една несъобразена добавка в една по начало измислена реч?


Към измислицата за играчките-бомби

Д-р Валтер Шнееле
Снимка:
Felix Sommerfeld

Д-р Валтер Шнееле е подходящ за прототип на онези луди учени от анимационните филми, които постоянно създават злодейски джаджи и оръжия. Например д-р Нефарио от „Аз, проклетникът“. За разлика от неговите роботи-бисквитки и пърдящо оръдие, д-р Шнееле (наричан Лудият учен) си пада по гърмящи и самозапалващи се устройства.

Той създава първия молив-детонатор със закъснение през Първата световна война. Макар наречен молив детонаторът прилича по-скоро на пура и то доста голяма. По-долу виждате направената от доктора схема на същия и няколко екземпляра.

Франц фон Ринтелен
International Film Service, Inc.,
Public domain, via Wikimedia Commons

А това е Франц фон Ринтелен – офицер от германското военноморско разузнаване в САЩ по време на Първата световна. Моливът-детонатор е създанен специално за него.

Той е капитан на плаващия главно между САЩ и Германия кораб „Friedrich der Grosse“ (по-долу), където са сглобявани детонаторите. С тях Франц и агентите му успяват да подпалят 36 плавателни съда, превозващи гориво и амуниции за воюващите срещу Германия сили.

Все пак американските тайни служби надушват немеца, но не усяват да докажат вината му в повечето от извършените саботажи. Излежава присъда от три години и се връща в Германия през 1920. След това се мести във Великобритания, където и умира забравен през 1949.

Корабът Friedrich der Grosse
С влизането на САЩ във войната, корабът е иззет и преименуван.
US Navy, Public domain, via Wikimedia Commons

А през Втората световна?

Тогава англичаните създават „Министерство на отбраната 1“ – британската организация за изследване и разработка на оръжия през Втората световна война. Известна е с прозвището „Магазинът за играчки на Чърчил“.

Тук е създаден моливът-детонатор (наречен така заради подобната форма и размер). Той действа като закъснител. Направен е от месинг, с медна част в единия край в която е мушнат стъклен флакон от силно запалим меден хлорид. Под флакона има пружинен ударник. За да стартира таймера, трябва да се смаже медния участък на тръбата, за да счупи флакона. Когато химикалът разяде телта, държаща ударника, пружината го запраща в ударната капачка и възпламенява разтеклия се меден хлорид. Сам по себе си детонаторът е безопасен ако не е монтиран на бомба или оставен до взривни материали и горива.

Британският молив-детонатор
Sectioned Pull Switch. Credit to millsgrenades.co.uk

Два са най-известните случаи на употреба:

Разрушаването на силно защитения от немците док „Нормандия“ в Сейнт Назер през 1942, когато англичаните слагат в кораба „Кембълтаун“ 24 дълбочинни бомби (общо над 4 тона взрив), снабдени с молив-детонатори и на таран го блъсват в дока. Осем часа след атаката детонаторите се задействат и унищожават инфраструктурата.

За възпламеняване на взрива при атентата срещу Хитлер на 20 юли 1944 в бункера му също е използван такъв детонатор.