еп. 20 еп. 22

Словесните бисерчета на децата

Знаете ли, че…

Детските бисерчета не са толкова в неправилно изречените думи, колкото в споделените мисли, дадените отговори и дори в поставените въпроси.

Материалите по-долу допълват подкаст епизода
и разглеждани отделно са извадени от контекст.

Хлапе

Една малка подборка от смешки и усмивки с участието на бате Лъчко, кака Лиа и Орлинчо. Повече – в подготвяната книга „Живот с внучета“, за която ще трябва да се почака, защото на някои от главните герои предстоят още доста представления. Практиката показва, че изворчетата на остроумие бликват на около 2.5 и секват на около 10.

А сега напред към съкровищата!

В предновогодишната суматоха вкъщи тригодишният ми внук се появява в дневната, мъкнейки огромна кутия, която е изкопал от скрина с играчките.

– Къде с тая кутия сега, бе Лъчи? – пита с отчаяние баща му, на когото главата му гори от един милион задачи по подготовката на посрещането.
– Ами нали ти бях обещал да си играем с влакчето. – отвръща Лъчко и най-отговорно пристъпва към изпълнение на обещанието си, като изсипва кутията насред хола.

Лиа вече прохожда и почти четири годишното царство на Лъчко е застрашено от делба. Затова той прави последен, отчаян опит за маркиране на територията: 

– Тези играчки са мои. Няма да ги пипаш. Ти тук си допълнителна!

Време за следобедна закуска:

– Искам две бисквитки – казва Лъчко.
– Не мога да ти дам две. Мога само една. Майка ти не ми позволява повече – оправдавам се аз.
– Аз ти позволявам – успокоява ме внукът.

Прибирайки Лъчко от детската градина, майка му го пита: 

– Как мина днес?
– Добре… ама всички ме изказваха.

Питам Лъчко: 

– Обичаш ли ме?
– Ще ми купиш ли количка? – отговаря с уточняващ въпрос внучето.

– Сега ТРЯБВА да си измиеш зъбките!
– Защо? – пита Лъчко, изненадан от категоричността на майка му.
– Заради шоколадовата меденка!

Размишлявайки над причината, Лъчко ги измива и ляга, а на сутринта, с отварянето на очите обявява:

– Мамо, сега ТРЯБВА да си измия зъбките, за да изям още една меденка.

– Дядо, днес бяхме в планината, да се пързаляме. – хвали ми се Лъчко.
– Браво! А имаше ли сняг?
– Ами имаше, ама половината беше затрупан с трева.

Време е за следобеден сън. След дълги увещания и договорки накрая сме в хоризонтално положение с Лъчко. И изведнъж:

– Дядо, може ли като дойде време за ставане да изпея „Тик-так, тики така, ставайте дечица“?
– Може – казвам в просъница и веднага след това над главата ми се разнася песен:
– Тик-так, тики-така ставайте дечица!

Макар да е юни, утринта е хладна, а ние вече сме на детската площадка. Лъчко се е заиграл на сянка. Не съм взел горна дрешка и затова го съветвам да иде на слънце, за да е на топло.

– Ама нали съм намазан със слънцезащитен крем?! – казва детето, и аз разбирам: Лъчи мисли, че кремът го предпазва от топлината.

Според Лъчко човек, който се катери е катерист. Логично! Алпинисти трябва да има само в Алпите.

Дъщеря ми оставя Лъчко в нас и от вратата подвиква:

– Лъчи, ела да те целуна за довиждане.

Лъчко приближава почти разплакан.

– Тъжно ли ти е, че си тръгвам, маме?
– Не, няма ми една частица от новото LEGO.

– Дядо, ака ми се. – съобщава Лъчко.

Слагам детската седалка и внучето се намъква в тоалетната, влачейки след себе си дълъг найлон с мехурчета. След 5 минути:

– Готов ли си?
– Да.

Свалям го и установявам, че нищо не е правено.

– Лъчи, ти ака ли?

Кратко замисляне:

– Ами… не, забравих.
– Е как така забрави?
– Ами заиграх се и…
– Сега ще довършиш ли?
– Да.

Слагам го пак на седалката и конфискувам найлона. След още 5 минути минавам през тоалетната. Лъчко се е добрал до мопа и го размята насам-натам.

– Свърши ли?
– Аааа… не – изречено виновно.
– Ще акаш ли изобщо?
– Ами… не.

Свалям го. Загащвам го. Излизаме.

– Дядо?
– Да.
– Ака ми се.

Лъчко вижда за пръв път сушени домати. Оглежда ги подозрително, подушва и казва:

– Хм, какви са тези доматени чушки?

Лиа е взела от нощното шкафче на баба си несесерчето с червила, моливи и сенки и го слага в дамската ѝ чанта. На въпроса ми какво прави, отговаря: 

– Плибилам на баба флумастелите.

Сядаме да обядваме в заведение. Менюто е разнообразно, но Лъчко му се мръщи.

– Какво ще ядеш? – питам.
– Амиии… таратор.
– Не може само таратор, след половин час пак ще си гладен.

Лъчко премисля и предлага компромис:

– А две паници таратор?

Лиа се облизва в магазина пред бонбоните, за които мама е казала, че не са полезни:

– Дядо, тези бонбони са много полезни, когато ги ям аз.

Лятната ваканция е приключила. Мама и тате са дошли да си приберат „зверчетата“. Семейството се е събрало около отрупаната с лакомства маса и оживено обсъжда приключенията, когато Лъчко обявява:

– Ака ми се.
– Отивай, слагаш си седалката и вършиш работата – казва майка му.

Лъчко се отправя към тоалетната, откъдето след малко уведомява:

– Мамо, готов съм.
– Добре – казва майка му – сега както съм те учила, бършеш се, докато хартийката не остане чиста.

След няколко минути, Лъчко пристига със смъкнати гащи протяга ръка с хартийка над масата и пита:

– Така добре ли е?

Внучката е седнала на спалнята и с една тупфа за уши си трие пръстчетата на краката.

– Какво правиш?
– Чистя си лактите.
– Искаш да кажеш ноктите?
– Не-е-е, лактите!

Играта на „Не се сърди, човече“ е приключила. Казвам на Лъчко:

– Хайде сега прибирай пионките.

А той:

– Ааа, не! Ти имаш повече време, аз имам да си играя.

Прибирам децата по спешност защото са се намокрили. Лиа:

– Ааа, не може така, бате мина два пъти през локвата, а аз само веднъж!

Лиа е жадна. В чашката има вода от снощи но тя не я ще:

– Тая вода е изгнила.

И най-дългият ден за игра свършва. Трябва да се прибираме. Викам Лиа и Лъчко, които в този момент се поклащат на люлките. Получавам незабавен, дружен отказ. Настоявам. Това вече е изтълкувано като реална заплаха и Лъчко извиква “Лиа, засили люлката си докрай. Така няма да може да ни свали!”. 

От два дена вкъщи се рисува, като за края на света. Бял лист не остана. Пералнята не смогва да изпере омацаните с флумастери дрешки. Препаратът за петна свърши, вдъхновението на художника – не.

– Лъчко, спри. Изцапа всичко, една чиста блузка нямаш вече. Няма какво да облечеш.

Лъчко се замисля и предлага компромис:

– Добре, ще рисувам гол?

Лъчко лови калинки и ме обучава:

– Дядо, калинките носят късмет. Като я държа една минута, ще имам един късмет. Те и божите кравички са добри, обаче има едни отровни буболечки, които съдържат всички витамини на кренвиршите, кока колата и гадния пастет.

Говорим си с внучето за един китарист от снощния концерт, но нещо не успяваме да се разберем за кого става дума и вината за това е различното тълкуване на понятията ляво и дясно. По едно време Лъчко разбира, че проблемът е в координатната система, вдига дясната си ръка и пита: Добре, не може ли някак това да ми е лявата?

Времето е трудно разбираемо понятие. Обяснявам на Лъчко, че доматите и гроздето забавят стареенето. 

– Ако ядеш повече от тях ще бъдеш по-дълго време млад.
– Няма да ям домати – заявява внучето след кратък размисъл.
– Защо?
– Защото искам да имам повече рождени дни.

Гледаме анимацията “Бикът Фердинанд”. Всъщност Лъчко я гледа за втори път, но това не го спира да вика през цялото време “Не, не отивай там!”, “По-бързо, по-бързо!”, “Внимавай!” и прочее съвети към Фердинанд. Все пак филмът свършва с хубав край. Можем да си отдъхнем, но Лъчко седи вперен в една точка. След минута въздъхва и казва: “Това беше тежък филм.”

Лъчко е изгледал “Смърфовете” и започва с критиката:

– Кой му е дал това име, Гаргамел, на магьосника? Представяш ли си как са му викали, като е бил малък?! Гаграмелчо, ела да си изядеш мусаката!

Първи учебен ден. Лъчко:

– Аз съм първият от нашето семейство, който е в първи клас.

Пишем домашно. Мъка и неволя. Тетрадката сякаш притегля Лъчко и ако не го държа за косата, ще забие нос в нея. Призивите “Изправи се!” са безсилни пред магическата сила на учебното помагало. Затова държа кичурите и не пускам.

– Не такааа, скубеш ме?
– А как?
– Ами… вържи ме с колан за стола.

Лъчко разказва “Сто и един далматинци”:

– И Круела де Вил падна в едно такова… с нещо яйчено… пилешко…
– Супа ли, бе, дядо?
– Не, много по-гадно!

Изпращам внучетата. Майка им ще дойде всеки момент с колата. Стоим пред входа и чакаме. Вратата е облепена с некролози на жени от блока. Лиа ги разглежда, като отделя внимание на всяка снимка, сякаш е в художетвена галерия с портрети. След изучаване на последния се обръща към мен и тихо пита:

– А баба къде е?

Лиа тича при мен:

– Дядо, бате ме пръска!
– И защо те пръска бате?
– Ами защото… аз не го напръсках.

Лиа:

– Дядо, може ли да поскачам на спалнята?
– Не.
– Защо?
– Защото вече си голяма.

Следва смяна на подхода:

– Дядо, искаш ли да ти покажа какво правех, когато бях малка?

Лъчко се прибира от училище:

– Мамо, вярно ли, че сега имало някакъв закон ли, правило ли, ако децата не слушат, да ги взимат и пращат някъде в чужбина?
– Не.
– Жалко, аз исках да ме пратят в Китай.

В парка:

– Деца, хайде да си тръгваме.
– Защооо?
– Защото баба трябва да приготви вечеря.

Лиа:

– Ами тя нека да си ходи.

Уча Лиа да кара колело, основният резултат от което е, че съм се задъхал, като да съм теглил влака от Централна гара до Подуене:

– Лиа, натискай педалите, де!
– Ама аз ги натискам. Даже ги въртя понякога.

Ваканция е. Лъчко изостава с четенето, затова го подсещам:

– Днес трябва да прочетеш две приказки.
– Две приказки? Аз съм дошъл на почивка, а не на работа.

Лъчко оставя книжката над която се е потил цял час:

– Няма да чета повече днес. Препълних се.

Децата са изпратени да си мият ръцете. След четвърт час врява и олелия Лъчко и Лиа пристигат в кухнята целите вир вода. 

– Аз къде ви пратих и вие какво направихте?
– Малко се пръскахме…
– Аха, малко… И сега мебели, килими, дрехи – всичко – мокро.
– Ами трябваше да се освежим леко, дядо.

Време е да си тръгваме от плажа. Трябва да си съберем партакешите и да минем през магазинчетата за сувенири. Децата обявяват бунт и не желаят да излязат от водата. Налага се да употребя сила. Грабвам ги като дини под мишница при което те започват да крещят с всичка сила:

– Морето е за къпане, а не за ходене по магазинииииии!

Тежко е да си дядо злодей. По погледите на плажуващите разбирам, че всички са на страната на бунтовниците.

– Лъчко, имаш ли домашно?
– Да.
– Сядай да го пишеш.
– Като имам домашно, значи ли, че трябва да го пиша?

Говорим с Лиа по видео връзка:

– Какво прави мама?
– Оправя тука.
– Вие с бате трябва да ѝ помагате.
– Ами ние ѝ помагаме, ама тя вече се справя сама.

Поради водния режим Лъчко е пропуснал къпането в последните два дни и днес, триейки се, усеща за пръв път в живота си някакви странни търкалящи се неща под пръстчетата – онези малки ролца от мъртви клетки и пот. Реакцията му на това странно явление:

– Хм, изтривам се като гумичка. 

Излезли сме навън. Лъчко е сърдит на Лиа за някаква игра в която смята, че го е прецакала. Малката ме държи за дясната ръка, но батко ѝ отказва да ме хване за лявата.
– Хвани ме за ръката!
– Няма.
– Защо?
– Защото не искам нахалството на Лиа да премине през теб в мен.

Дъщеря ми:

– Лъчко, да ти приготвя ли пуканки за училище?
– Не, децата ще ми искат и ще ми ги изядат.
– Е, ти може да им казваш, че ги продаваш и те няма да те закачат.

Вечерта хлапето се прибира и слага на масата 2.20 лв.

– Какви са тия пари?
– Продавах пуканки. По 20 ст. едната.

Лиа:

– Дядо, какво има за обяд?
– Зеле.
– Не искам зеле.
– Няма друго. – съобщавам ехидно.
– Мама и тате казаха да не ни насилвате. Искаш ли да се обадя на мама?

Лиа:

– Тате, направил си вероятни палачинки!

После от разговор с нея разбирам, че думите започващи с НЕ, не са хубави, а палачинките на тате са страхотни.

Лъчко сяда да се подстригва. Жената го пита:

– Как да бъде?

Лъчко:

– Ако косата ми е три трети, подстригвате една трета.

Казвам ви, фризьорката даде на късо. 

Лиа е пораснала от миналото лято, но все пак я нося на конче, а тя използва височината и къса листа от акациите по тротоара.

– Много тежка си станала, чедо.
– А, това е от листенцата.

Влизам в стаята да викна зверчетата за закуска.

– Деца, хайде ставайте!
– Аз ще се поизлежавам малко. – обявява Лиа.
– Какво излежаване?! Знаете ли колко е часът?
– Цяла нощ сме спали, не сме се излежавали хич . – контрира внучката.

На следващата утрин:

– Деца, хайде ставайте!

Лиа, някъде изпод завивката:

– Колко е часът?
– Сто!
– Ние ставаме в хиляда. – обявява Лъчко.

От телевизора се дочува: “Филмът не се препоръчва за деца под 12 години.”

– А за тези под десет? – проявява интерес Лиа.

В ход е ожесточена битка за и против следобедния сън:

– Легнете само да ви починат очите…

Лъчко:

– Да, ти само ни лъжеш! Уж да си полегнем замалко, а ние спим 2 часа!

В къщи има две бурканчета с фъстъчено масло – гладко и хрупкаво. Лъчко: 

– Гладкото е за мен и баба, а хрупкавото за мен и дядо.

Обяснявам на Лиа и Лъчко, че е нормално да си отличен в едно и не толкова добър в друго. Важно е да разбереш в какво си надарен и там да се развиваш.

– Един може да е добър в българския, друг в математиката…
– А трети в междучасието! – съсипва възпитателната ми идея Лъчко.

Лъчко гледа неепилираните крака на майка си: 

– Мамо, трябва да си подстрижеш кожата.

Лиа все още има трудности при завиване с колелото ако завоят е по-остър:

– Ама ще падна.
– Няма да паднеш, вече караш по-добре.
– Да, ама ще падна!
– Няма да паднеш! Ето, видя ли че не падна.
– Да, ама замалко да падна.
– Но не падна, защото ставаш все по-голям майстор.
– Обаче ще падна!

След известно време, на едно тясно място все пак пада. И се започва през сълзи и рев:

– Видя ли, че паднах?
– Е, нищо, голяма работа.
– Ама паднах, а ти каза, че няма да падна.
– Добре, де, хайде стига сега.
– Да, ама аз ти казах, че ще падна, а ти каза, че няма. Значи аз печеля. – казва през сълзи малката, опитвайки да намери частично успокоение, че поне в спора не е паднала.

Тази сутрин г-н Мърфи се запозна с Лиа. Естествено, той опита да ѝ приложи стария номер с филията. Нейната бе намазана с дебел слой течен шоколад. Вместо да я яде, Лиа ѝ се любуваше от близо четвърт час, когато г-н Мърфи, уж без да иска, я блъсна. Филията пльосна по корем, а Мърфи ехидно се подсмихна и сръчка баба, защото е гадняр – искаше да ѝ докара нервна криза. Баба отначало не му обърна внимание, а когато погледна, беше късно – Лиа вече бе събрала с пръсти разплескалия се шоколад и пак с тях старателно си го бе намазала обратно на филията.

Бедни, бедни Мърфи!

Започна се. Орлин, най-малкото внуче, мина двете годинки и:

– Орли, хайде, в кухнята, да папкаме.
– Сега иг’ая. – отговаря невъзмутимо малкият.

До ушите ми достигат странни акорди от акустична китара. Веднага излитам към хола, където стои подпряна китарата на баща ми, лека му пръст, произведена през 1941. Заварвам Орли, неговия правнук да дърпа яростно струните. Преди още да съм направил нещо да го спра, малкият ме поглежда небрежно и ме уведомява: 

– Дадьо, павам музика.

Обяд. Пред Орлин има крем супа от зеленчуци с крутони.

– Искам пилешка! – казва малкият.
– Тази е пилешка, дядо.

Внучето опитва с подозрение, но номерът минава. На следващия ден. За обяд – свинско с картофи и грах. Орлин:

– Искам пилешка.
– Тази е пилешка, дядо.
– Искам дугото пилешка!

6:30! Орлин се е събудил и вдига шум в креватчето.

– Хайде спинкай, чедо.
– Дадьо, не тънно е. Светко е.

Орлин ще лети с мама и тате на самолет и няма търпение. Паспортния контрол на летището:

– Къде отивате?
– В Сицилия. – отговаря синът ми.

И тук Орли подскача:

– Неее, ‘тиваме самольетаа!

Лягаме. Орлин е с кашлица и подсеща, че трябва да му дадем таблетка за „мучане“ и сироп за „маймунната система“.

Говорим си с Орли:

– Не се казва пъщѝчка, а свещичка. Кажи: све-щич-ка.
– Пъщичка.
– Свещичка, дядо, све-щич-ка.
– Да, азбиа се. – казва раздразнен малкият.

Още учим цветовете. Тази сутрин, както закусваме, Орлин заглежда оранжевата шарка по стената на паничката и замислено съобщава:

– Това оланжево молето, оланжево небето.

Орлин е възприел текста „Ти си учен да бъдеш скучен“, от песента „Грозна“ на група Жигули, като форма на обида и възклицание в ядосан момент и като не стане неговата (в случая драма с обувките), се озъбва, сочи обекта с пръст и вика през зъби:

– Ти си учен!